бълглиш
българо-английски; предстявлява някаква безразборна смес от двата езика. Самото нарицателно е комбинация от „български” и „English“ (по аналогия с други такива, като Spanglish, Franglish).
Има различни степени на „бълглиш”, но условно можем да приемем, че са три. Първата степен е, да речем, езикът на някои от младите в България – със засилена употреба на англицизми, но преди всичко такива наложили се от социалните мрежи и интернет или такива, които са без директен аналог в българския. Втора и трета степен са характерни за някои (млади) българи от новите поколения, родени и израснали в чужбина, за които реално българският се явява по-скоро като втори език, отколкото като майчин. При втората степен имаме употреба на английски думи за най-обикновени неща от ежедневието, дължаща се просто на факта, че на говорещият активният му речник е английски. В най-крайната трета степен е налице тотално омешване на двата езика, включително и на ниво граматика.
Няколко примера:
I-ва степен:
Звънни ми след пет, за да е сигурно, че съм авейлъбъл.
Недей да ми спойлваш филма.
II-ра степен:
Подай ми спууна. / Днес времето е доста… уинди. /
Отивам да си взема един шауър.
III-та степен:
Вие къде сте от? (директен превод на „Where are you from?")
Какво чакаш за? (директен превод на „What are you waiting for?")