бе
Звателна частица, която присъства паразитно почти във всяко едно обръщение на разговорен език - дотолкова, че малко хора изобщо ѝ обръщат внимание, а още по-малко са онези, които смятат употребата ѝ за признак на неуважение към събеседника... (1) Все пак, обикновено се избягва в по-официален контекст, както и в обръщения към хора, които са по-висшестоящи и/или изискващи повече уважение от околните. (2)
При изговаряне много често самата буква „б” отпада (напълно или почти) и бива заменена от звук, който едва-едва я маркира (в този случай „бе” се изписва като „'е” или просто „е”) или пък звучи като нещо средно между „б” и „в” (нещо подобно на испанското "v"). (3) Изписва се и директно с „в” (или „у”), когато предава типичното младежко произношение - съответно: „ве” (we), „уе”... (4)
1. А бе, кво става бе, идваш ли бе?
Бе къде ходиш ти бе?/ Здрасти бе!/ Как си бе?
Бе кво да ти приказвам.../Бе не знам...
2. - Вече готова ли си, бе, колежке?
- Първо, не съм ти БЕ. И второ - НЕ, не съм готова. Ше почакаш...
Ей, я стига с това „бе”! „Бе” ше викаш на баща си!
3. А'е ко стаа 'е? А'е идваш ли 'е?
А стиа е!/Кво е тва е?!
Къде си ве? Кво стаа ве?
Ооо, така ли уе, майна?