житие
Литературен жанр, характерен за средновековната книжнина; животоописание на лице, канонизирано от християнската черква. Житията се използват в богослужението (само кратките) и за индивидуално четиво. В художествено отношение създаването на житийните творби е подчинено на принципа на последователната идеализация. Биографията на героя се превръща в дидактическа илюстрация, при която жизнените факти се подбират, за да изградят християнски идеал. С идеализацията е свързана и възхвалата на героя, която сближава житието с произведения на ораторската проза. По отношение на формата житията следват утвърдения още от IV век канон - тричленна композиция с реторично встъпление, разказ за духовните подвизи или за мъченическата смърт на героя и заключение, което съдържа сведения за съдбата на неговите мощи и описания на чудеса, станали с тях. Художествени варианти на житийната форма се определят от мястото на светеца в йерархията на средновековната общество (жития на мъченици, отшелници, черковни строители, светски лица и др.) и от деловото предназначение на житията (кратки или пространни). Сюжетната линия на житието е подчинена на поучителната цел на автора. В многовековното си развитие житийният жанр се променя -усложняват се детайлите и се засилва реториката. В епохи на големи идейни промени в житието намират отражения политически събития, навлизат елементи от историята. През X в. възниква движение за стилова ревизия на житието - старите текстове се привеждат в съгласие с канона. В житийния жанр още от началото на неговото възникване се обособява група апокрифни жития, преследвани от черквата поради еретически идеи или отклонения от литературната схема и близост с фолклора. В българската литература житията се появяват през IX в и през цялото средновековие са значителен дял от книжнината. Те са преводни (от гръцки език) и оригинални. Най-ранните агиографски творби са вдъхновени от живота и делото на Кирил и Методий. Пространните жития на Кирил и Методий съчетават овладяна литературна форма с демократична, народностна обаятелност. На двамата братя и на техните ученици през различни епохи са посвещавани много жития, свидетелстващи за благоговението към Кирило-Методиевото дело. Създават се и жития за отшелници. Най-много жития (не само български, но и гръцки) са писани за Иван Рилски - първия монах-аскет в България. Подтик за създаване на нови жития през XIII - XIV в. стават победите на българските владетели, които събират в Търново мощите на известни светци от всички краища на Балканския полуостров. В Търново се съставят кратки жития за Иван Рилски, Иларион Мъгленски, за епископ Йоан от Поливот, за Петка Търновска, считана за закрилница на престолния град; за първия патриарх на II българска държава Йоаким I. Разцветът на българската култура през XIV в. оказва влияние и върху житийния жанр. В сборниците, създадени по поръчка на цар Иван Александър и на Ана, жената на Иван-Срацимир (Бдински сборник), са включени обемисти жития, някои от които са с апокрифен характер. Под влияние на исихазма в България се заражда движение за изправяне на текстовете на богослужебните книги, в това число и на житията, възглавявано от патриарх Евтимий Търновски - най-видния представител на оригиналната българска агиография. Той създава високохудожествени творби и установява нов стил в житийната литература - с подчертан лиризъм и своеобразен психологизъм, с изискана витийна реч и богата образност. Традицията, създадена от Евтимий, следват неговите ученици и последователи - Киприан, Григорий Цамблак, Йоасаф Бдински, Константин Костенечки, които поради падането на България под османско иго се установяват в съседните балкански страни и в Русия. По време на робството се пишат жития за българи-мъченици, загинали за вяра и народност. Най-известни са житията, създадени в Софийската книжовна школа през XVI в. - на Георги Нови Софийски от Поп Пейо и на Никола Нови Софийски от Матей Граматик. Писателите дамаскинари през XVII и XVIII в. (вж. дамаскини) преработват старите житийни текстове. Те изоставят реториката, разнообразяват съдържанието на житията, като внасят в тях елементи от българската действителност и демократизират езика им. В преработките се подчертават морално-етични и патриотични идеи. Житията се превръщат в поучително и занимателно четиво и се разпространяват сред населението до края на XIX век.